Не можеш да вървиш срещу времето, не можеш да се бориш срещу онова, което минава за прогрес в очите на масите. Единствено можеш да съзерцаваш; да избереш позиция, да координираш собствените си действия.

Преди няколко години една моя мечта се сбъдна. След едно твърде дълго лутане из капиталистическия лабиринт и една дузина безполезни работни позиции, от които ми се повръщаше, аз започнах да работя нещо, което в действителност ми харесва и носи удовлетворение. Станах илюстратор и графичен дизайнер. За пръв път в живота си седнах сериозно, обучих се по собствена инициатива (а не защото така трябва, както повечето хора изкарват висшето си в България) и бях нает на работа. Творях и ми плащаха. Вдъхновен от този успех аз започнах да надграждам и да трупам нови умения. Започнах да правя по-комплексни илюстрации, да обработвам видео материали, да правя сайтове за големи фирми. Бях намерил нещото, което можех да правя цял живот.

В реалността обаче нещата никога не остават същите. Човечеството живее в непрестанна динамика, която се ускорява все повече и повече. В последно време това движение става жестоко, неумолимо. То сваля кожите от гърбовете ни, захвърля ни във водовъртеж от събития, които не спира и не спира; съвременният човек напомня на удавник без пристан, на захвърлен в космоса планктон, който няма за какво да се улови и се носи все по-бясно към центъра на масивна черна дупка.

Сега прогресът е на път да погълне и моето малко кътче, мястото където намирах баланса между смисъл на съществуването и начин на преживяване. Говоря за AI технологиите. Попаднах на тях за първи път в средата на годината, малко след като малоумните трендове с NFT-тата бяха отшумели. И като всички в сферата бях шокиран от видяното. Машината генерираше повече от адекватни неща, базирани на думите, които пишех. За секунди алгоритъмът сглабяше неща, които на мен биха отнели часове или дори дни, за да направя. Почувствах се застрашен, но не твърде много. В генерираните творби имаше доста грешки, неясноти и генералното усещане за демоничност. Формите бяха изродени, лицата – разкривени и лишени от хармония. Прецених, че няма за какво да се тревожа поне в следващите 3-4 години. Не съм бил прав.

Напоследък започнаха да ми излизат все по-добри картини, създадени с изкуствен интелект. Хората прегърнаха идеята някой друг да създава красотата вместо тях, особено онези лишени от творчески талант и въображение. Масово започнаха да вкарват думички в алгоритмите и да вадят неща, които на мен не само щеше да ми отнеме безкрайно много време да направя – повечето изобщо не можех да ги направя. Алгоритмите, вдъхновени от интересa към тях, от своя страна започнаха да се учат да стават все по-точни при заданията на потребителите. Започнаха да се въртят различни стилове, движения в изкуството, пропорции, мащаб. Изгради се една напълно нова и самоиздържана вселена с установени правила и функции. Вселена, в която нямаше място за хората на изкуството.

Съвсем скоро всичко визуално ще бъде генерирано от изкуствени интелекти. Твърде лесно е, твърде достъпно за обикновения човек. Защо някой да ми плати 200-300 лева за красива картинка, когато може да създаде нещо, което ще е по-хубаво практически безплатно? Най-непоносимо за мен е, когато хората, даващи задания започнат да се наричат творци и да защитават програмите като „помощници на артистите“. Колкото и да говорят, не мога да бъда убеден, че да напишеш нещо в генератор се счита за изкуство. В това процесът на създаване практически липсва, няма съзидание, човешка мисъл за форми, цвят, създаване на идейна вселена. Всичко идва на готово – лесно, бързо, красиво, достъпно. И празно. Като повечето неща в съвременният свят. Цялото нещо ми напомня на това да си поръчаш храна за вкъщи и след като ти я приготвят и докарат ти да се похвалиш какъв добър готвач си, задето си проявил невероятната екстравагантност да си поръчаш индийско. Но хората обожават да живеят в лъжи и да ги защитават.

Не можем да се борим с прогреса, с хода и развитието на света. Не можем да отричаме новото и да се надяваме нещата да останат такива, каквито ги познаваме. Подобни мисли са наивни и опасни, защото водят до делюзии, депресии и тотално отделяне от съществуващото настояще. Няма какво да направим срещу вълните на непознатото, които се извисяват пред нас. Но можем поне да знаем какво става, да имаме доблестта да не живеем в удобна, но куха лъжа.

Вероятно по същия начин са се чувствали традиционните художници, когато е навлязъл моят бранш – дигиталното изкуство. Сега това, което се случва е просто поредната стъпка напред. Към какво обаче – съвсем не съм сигурен.